[1] Нали човек на земята е като воин на служба и дните му не са ли като дни на наемник?
[2] Той е като роб, който жадува за сянка, и като надничар, който очаква надницата си.
[3] Така и аз получих за притежание месеци на разочарование и горестни нощи ми са отброени.
[4] Когато лягам казвам: „Кога ще настъпи ден?“ А нощта се провлича и аз се мятам на земята, докато ми омръзне, до зори.
[5] Тялото ми е покрито с червеи и със замърсени струпеи; кожата ми се пука и гноясва.
[6] Дните ми летят по-бързо от совалка и чезнат без надежда.
[7] Спомни си, че животът ми е само едно подухване, че окото ми никога няма да види добро.
[8] Повече няма да види окото на този, който ме гледа; обърнеш очите си към мен – а мен ме няма.
[9] Както се разпилява облакът и изчезва, тъй слизащият в преизподнята няма да възлезе пак,
[10] няма вече да се върне в своя дом, повече няма да го види своето място на живот.
[11] Затова аз няма да въздържам устата си, ще говоря в угнетението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.
[12] Нима съм море или морско чудовище, че Ти си поставил стража над мене?
[13] Когато си казвам: „Моята постелка ще ме утеши, моето легло ще ме облекчи в страданието ми“,
[14] Ти ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш.
[15] Тогава душата ми предпочита да се прекрати дишането, предпочита смърт, отколкото страданието ми.
[16] Опротивя ми животът. Нали вечно няма да живея! Остави ме на мира, защото дните ми отминават като духване.
[17] Какво е човек, че толкова много го възвеличаваш и обръщаш вниманието Си към него?
[18] Проверяваш го всяка сутрин, изпитваш го всеки миг?
[19] Кога ще свалиш от мен поглед, кога ще ме оставиш, че да мога спокойно да преглътна слюнката си?
[20] Дори да съм съгрешил, какво мога да направя на Тебе, Който пазиш човека? Защо си ме поставил за Свой прицел, тъй че дотегнах и на самия себе си?
[21] Изобщо не би ли могло да ми простиш греха и да снемеш от мене прегрешението ми? Защото ето ако сега аз лежа в праха, утре ще ме потърсиш, а няма да ме има.“