[1] Тогава Йов продължи своето слово и каза:
[2] „О, да бях, както в предишните месеци, както в дните, когато Бог ме пазеше,
[3] когато светилото Му светеше над главата ми и под Неговата светлина вървях спокойно в мрака;
[4] когато бях в зрелите си години и Божията закрила беше над моята шатра;
[5] когато Всемогъщият беше още с мене и моите деца ме заобикаляха;
[6] когато моите стъпки се обливаха с мляко и от маслиновите дървета по скалите се лееха за мене потоци масло!
[7] Когато излизах пред градските порти и заемах мястото си на площада,
[8] видеха ли ме младите, отдръпваха се, а старите ставаха и стояха прави,
[9] князете се спираха да говорят и поставяха длан пред устата си,
[10] гласът на първенците се сдържаше и езикът им прилепваше към небцето им.
[11] Когато някой ме чуваше с ухото си, облажаваше ме, видеше ли ме с око, прославяше ме,
[12] защото спасявах бедния, който викаше за помощ, и сирака, който си нямаше човек да му помогне.
[13] Благословението на изоставения идваше върху мене и на сърцето на вдовица давах радост.
[14] Справедливостта беше моето красиво облекло. Нея раздавах, тя ми беше като наметало и покривало на главата.
[15] Аз бях очи за слепия и крак за сакатия,
[16] баща бях за сиромаси и внимателно проучвах тъжбата на този, когото не познавах.
[17] На беззаконника чупех челюстите и изтръгвах от зъбите му заграбеното.
[18] Казвах си: „В гнездото си ще почина и дните ми ще бъдат много – като пясъка;
[19] коренът ми ще е открит за водата, и росата ще нощува в клоните ми,
[20] славата ми няма да остарее с мене, лъкът ми е здраво в ръката ми!“
[21] Слушаха ме и чакаха, и мълчаливо очакваха моя съвет
[22] След думите ми те не отговаряха нищо, речта ми се стичаше върху тях като капки.
[23] Очакваха ме като ранен дъжд и отваряха устата си като за късен дъжд.
[24] Усмихвах им се, когато бяха унили, и светлото ми лице не помрачаваха.
[25] Определях им пътя, седях като цар сред войска и ги ръководех като утешител на плачещи.“