[1] Роден от жена, земният човек е кратковременен, преситен с безпокойство.
[2] Цъфти като цвете, но и повяхва; бяга като сянка и не се задържа.
[3] И към него ли насочваш Ти поглед и го водиш на съд с Тебе?
[4] Кой може да направи нещо чисто от нечисто? Никой!
[5] Щом като дните му са отмерени и броят на месеците му Ти е известен, и си му поставил предел, който той няма да премине,
[6] то отклони погледа Си от него: нека се успокои, за да се радва, подобно наемник на своя ден.
[7] За дървото има надежда, че то, ако и да бъде отсечено, пак ще израсне и филизи от него няма да престанат да никнат.
[8] Макар и да е остарял коренът му в земята и пънът му да е умрял в пръстта,
[9] но щом усети вода, той дава младочки и пуска клонки, като че ли е посаден отново.
[10] А мъжът умира и губи цялата си сила. Издъхва човек – и къде е той?
[11] Изтичат водите из езерото и реката пресеква и пресъхва.
[12] Така човек ще легне и няма да стане; до свършека на небето няма да се пробудят и няма да се вдигнат от своя сън.
[13] О, ако беше ме скрил и укривал в преизподнята, докато не отмине Твоят гняв, Ти би ми определил срок, после щеше да се спомниш за мене!
[14] След като умре човек, ще оживее ли пак? През всички дни на тежката ми воинска служба бих чакал, докато ми дойде смяната.
[15] Ти би ме призовал и аз бих Ти дал отговор, и Ти би възлюбил делото на Своите ръце.
[16] Защото тогава Ти би изброявал стъпките ми и не би дебнал прегрешението ми.
[17] В кожена кесия би запечатал греховете ми, би прикрил вината ми.
[18] Но както планина пада и се разпада и скала се измества от мястото си,
[19] както водата изтрива камъните и разливът ѝ измива земния прах, така и Ти съсипваш надеждата на човека.
[20] Притискаш го докрай и той отминава. Той изменя лицето си и Ти го отпращаш.
[21] На почит ли са децата му – той не знае, унижени ли са – той не различава.
[22] Но докато е жив, плътта му страда, а душата му ридае.“