[1] Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник?
[2] Както ратай копнее за сянка, и както наемник чака края на работата си,
[3] тъй и аз получих за дял суетни месеци, и тъжовни нощи ми са отброени.
[4] Кога лягам, думам си: кога ще стана? А нощта се провлича, и аз се обръщам, докле ми омръзне, дозори.
[5] Тялото ми е покрито с червеи и прашни струпеи: кожата ми се пука и гноясва.
[6] Дните ми летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда.
[7] Спомни си, че животът ми е духване, че окото ми не ще се върне да види добро.
[8] Не ще ме види окото на оногова, който ме е видял; Твоите очи са върху мен, – а мен няма.
[9] Разредява се облакът и изчезва; тъй слезлият в преизподнята не ще излезе,
[10] не ще се вече върне в къщата си, и мястото му не ще го знае вече.
[11] Затова няма да сдържам устата си; ще говоря в утеснението на духа си; ще се оплаквам в горчивината на душата си.
[12] Нима съм море или морско чудовище, та си поставил Ти стража над мене?
[13] Кога си помисля: „моята постелка ще ме утеши; моето легло ще отнесе тъгата ми“,
[14] Ти ме плашиш със сънища и с видение ме ужасяваш;
[15] и душата ми желае по-добре да се прекрати дишането, по-добре смъртта, нежели да се спазят костите ми.
[16] Омръзна ми животът. Няма вечно да живея. Оттегли се от мен, защото дните ми са суета.
[17] Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си,
[18] посещаваш го всяка заран, изпитваш го всеки миг?
[19] Кога ще ме оставиш, кога ще си идеш от мене, кога ще ми дадеш слюнката си да преглътна?
[20] Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците! Защо си ме поставил противник на Себе Си, та дотегнах и на мене си?
[21] И защо да ми не простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми? Защото, ето, аз ще легна в праха; утре ще ме подириш, а няма да ме има.