[1] Дотегна на душата ми моят живот; ще се предам на тъгата си; ще говоря с горчивина на душата си.
[2] Ще река Богу: не ме обвинявай; яви ми, защо се бориш с мене?
[3] Добре ли Ти е да угнетяваш, да презираш делото на ръцете Си, а кроежа на нечестивците да осветляваш?
[4] Нима имаш плътски очи, и гледаш, както гледа човек?
[5] Нима Твоите дни са като дните на човек, или Твоите години са като дни на мъж,
[6] та търсиш порок в мене и дириш грях в мене,
[7] ако и да знаеш, че не съм беззаконник, и че няма кой да ме избави от ръката Ти?
[8] Твоите ръце са се трудили над мене и са ме образували цял околовръст, – и Ти ме погубваш?
[9] Спомни, че си ме изработил като глина, та на прах ли ще ме обърнеш?
[10] Не Ти ли ме изля като мляко, и ме сгъсти като отвара,
[11] с кожа и плът ме облече, с кости и жили ме стегна,
[12] живот и милост ми дарува, и Твоята грижа пазеше духа ми?
[13] Но и това Ти криеше в сърцето Си, – зная, че това беше у Тебе, –
[14] че, ако съгреша, Ти ще забележиш и не ще оставиш греха ми без наказание.
[15] Ако съм виновен, горко ми! Ако съм и прав, не ще посмея да дигна глава. Преситен съм на унижение; погледни бедствието ми:
[16] то се увеличава. Ти тичаш подире ми като лъв, и отново ме нападаш и чудно действуваш върху мене.
[17] Изваждаш нови Твои свидетели против мен; усилваш гнева Си против мене; и бедите, една след друга, се опълчват против мене.
[18] И защо ме извади от утробата? Да бях умрял, когато ничие око не беше ме още видяло;
[19] о, да бях пренесен от утробата в гроба, като да ме не е имало!
[20] Не са ли малки дните ми? Остави, отстъпи от мене, за да се ободря малко,
[21] преди да отида, – та да се не върна вече, – в страната на тъмата и смъртната сянка,
[22] в страната на мрака, какъвто е мракът на смъртната сянка, дето няма уредба, дето е тъмно, както самата тъма.