[1] И продължи Иов възвишената си реч и каза:
[2] о, да бях, както в предишните месеци, както в ония дни, когато Бог ме пазеше,
[3] когато светилото Му светеше над главата ми, и под Неговата светлина ходех сред тъма;
[4] както бях в дните на младините си, когато милостта Божия беше над шатрата ми,
[5] когато Вседържителят още беше с мене, и децата ми около мене,
[6] когато пътищата ми се обливаха с мляко, и скалата лееше за мене потоци дървено масло!
[7] Когато излизах пред градските порти и слагах седалището си на стъгдата, –
[8] младежите, като ме зърнеха, отдръпваха се, а старците ставаха и стояха;
[9] князете се въздържаха да говорят и туряха пръсти на устата си;
[10] гласът на първенците замлъкваше, и езикът им прилепваше о небцето им.
[11] Ухо, което ме чуеше, облажаваше ме; око, което ме видеше, възхваляваше ме,
[12] защото аз спасявах викащия страдалец и безпомощния сирак.
[13] Върху мене идеше благословението на погиващия, и на вдовишко сърце докарвах радост.
[14] Обличах се в правда, и моят съд ме пременяше като мантия и превез.
[15] Аз бях очи на слепия и нозе на хромия;
[16] за сиромаси бях баща и внимателно изучвах тъжба, която не знаех.
[17] На беззаконника трошех челюстите и из зъбите му изтръгвах откраднатото.
[18] И казвах си: ще свърша в гнездото си, и дните ми ще бъдат много – като пясъка;
[19] коренът ми е открит за вода и росата нощува на ветвите ми;
[20] славата ми не старее, и лъкът ми е як в ръката ми.
[21] Слушаха ме и чакаха, и бяха безмълвни при съвета ми.
[22] След думите ми вече не разсъждаваха; речта ми капеше върху тях.
[23] Очакваха ме като дъжд и отваряха устата си като за късен дъжд.
[24] Случваше се, усмихна им се, – те не вярват; и светлината на лицето ми не помрачаваха.
[25] Назначавах им пътища, седях начело и живеех като цар между войници, като утешител на плачещи.