[1] Земният 'живот' на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник?
[2] Както на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
[3] Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
[4] Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам-натам до зори.
[5] Снагата ми е облечена с червеи и пръстни буци; Кожата ми се пука и тлее.
[6] Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
[7] Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма вече да се върне да види добро.
[8] Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
[9] Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак;
[10] Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
[11] Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
[12] Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
[13] Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
[14] Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
[15] Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
[16] Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
[17] Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
[18] Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
[19] До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
[20] Ако съм съгрешил, що правя 'с това' на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегота на себе си?
[21] И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемаш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.