[1] Когато бе решено да отплаваме за Италия, предадоха Павел и няколко души затворници на един стотник на име Юлий, от императорския полк.
[2] Качихме се на един кораб от Адрамитион, който щеше да плава по крайбрежието на Азия, и тръгнахме. С нас беше солунянинът Аристарх от Македония.
[3] На другия ден стигнахме в Сидон. Юлий, постъпвайки човеколюбиво с Павел, му позволи да отиде при приятелите си, за да се грижат за него.
[4] Като тръгнахме оттам, минахме източно от Кипър, понеже ветровете бяха насрещни.
[5] Прекосихме морето при Киликия и Памфилия и достигнахме Мира в Ликия.
[6] Там стотникът намери един александрийски кораб, който плаваше за Италия, и ни прехвърли на него.
[7] Доста дни ние се придвижвахме бавно напред и едва стигнахме до Книд. И понеже вятърът ни пречеше, заобиколихме Крит при Салмона.
[8] След като минахме с мъка оттам, стигнахме до едно място, наречено Добри пристанища, недалеч от което беше град Ласея.
[9] Но тъй като загубихме там доста време и плаването ставаше вече опасно, а и постът беше вече минал, – Павел ги съветваше
[10] с думите: „Мъже, виждам, че плаването ще бъде с опасности и големи щети не само за товара и за кораба, но и за живота ни.“
[11] Но стотникът се доверяваше повече на кормчията и на собственика на кораба, отколкото на думите на Павел.
[12] И понеже пристанището не беше удобно за презимуване, повечето изказаха мнение да продължат плаването и да отидат да презимуват, ако е възможно, във Финик, критско пристанище, разположено срещу югозападния и северозападния вятър.
[13] И като задуха лек южен вятър, те помислиха, че са успели в намерението си, вдигнаха котва и заплаваха край брега на Крит.
[14] Скоро обаче откъм острова се вдигна бурен вятър, наричан евроклидон.
[15] Корабът бе тъй грабнат, че не можеше да устои на вятъра, и ние се оставихме да ни носят вълните.
[16] И понесени зад едно островче, наричано Клавда, едва можахме да удържим спасителната лодка.
[17] След като я вдигнаха, използваха въжета, за да опашат кораба отдолу. А понеже се бояха да не заседнат при Сирта, свиха платната и тъй се носеха.
[18] На другия ден бяхме силно тласкани от бурята и започнаха да изхвърлят товара.
[19] А на третия ние сами с ръцете си изхвърлихме корабните принадлежности.
[20] Но понеже доста дни не се виждаше нито слънце, нито звезди, а и бушуваше силна буря, вече изчезваше всяка надежда да се спасим.
[21] След като дълго време не бяха яли, Павел застана сред тях и каза: „Братя! Трябваше да ме послушате и да не тръгваме от Крит. Тогава щяхме да избегнем тези опасности и щети.
[22] А сега ви съветвам да запазите спокойствие, защото никой от вас няма да загине, а само корабът.
[23] Нощес ми се яви ангел от Бога, на Когото принадлежа и на Когото служа,
[24] и каза: „Не бой се, Павле, ти трябва да застанеш пред императора. И ето Господ ти подари всички тези, които плават с тебе.“
[25] Затова, братя, запазете спокойствие, защото вярвам на Бога, че ще стане тъй, както ми бе речено.
[26] Ние трябва да бъдем изхвърлени на някой остров.“
[27] Когато вече четиринадесета нощ се носехме по Адриатическо море, към полунощ моряците усетиха, че се приближават до някаква земя.
[28] Измериха дълбочината и откриха, че е двадесет разтега. Отидоха малко по-нататък, измериха пак и откриха петнадесет разтега.
[29] И понеже се бояха да не се натъкнат на скалисти места, хвърлиха откъм кърмата четири котви и се молеха да съмне.
[30] Но когато моряците под предлог, че ще спускат котва откъм носа, спуснаха спасителната лодка в морето и поискаха да избягат от кораба,
[31] Павел каза на стотника и на войниците: „Ако те не останат на кораба, вие не можете да се спасите.“
[32] Тогава войниците отрязаха въжетата на лодката и я оставиха да падне в морето.
[33] Докато чакаха да се разсъмне, Павел прикани всички да си вземат нещо за ядене с думите: „Днес е четиринадесетият ден, откакто стоите гладни в очакване, без да сте хапнали.
[34] Затова ви моля да си хапнете нещо, това ще запази живота ви. Защото на нито един от вас и косъм няма да падне от главата.“
[35] Като каза това, взе хляб, благодари на Бога пред всички, разчупи го и започна да яде.
[36] Тогава всички се успокоиха и също ядоха.
[37] А общо на кораба бяхме двеста седемдесет и шест души.
[38] И като се нахраниха, изхвърлиха житото в морето, за да олекне корабът.
[39] Когато се съмна, земята им се видя непозната, но съгледаха един залив с крайбрежна плитчина, към която решиха, ако могат, да тласнат кораба.
[40] Затова отвързаха котвите и ги пуснаха да паднат в морето. После разхлабиха въжетата на кормилните весла, разпънаха малкото платно по вятъра и взеха посока към крайбрежието.
[41] Но налетяха на място, където морето биеше от две страни, и там корабът заседна. Носът се заби и остана неподвижен, а силните вълни се разбиваха в задната част.
[42] Тогава войниците се наговориха да избият затворниците, за да не би някой да преплува до брега и да избяга.
[43] Стотникът обаче, понеже искаше да спаси Павел, попречи на тяхното намерение и заповяда онези, които знаят да плуват, първи да скочат и да достигнат брега,
[44] а пък останалите – кои на дъски, кои на други корабни отломки. И така всички се спасиха на сушата.