[1] Велики и непостижими са Твоите съдби, затова непоучени души паднаха в заблуда.
[2] Защото беззаконните, затворници на тъмата и пленници на дългата нощ, които бяха намислили да притесняват светия народ, като се затвориха в къщите, криеха се от вечния Промисъл.
[3] Мислейки да се укрият в тайни грехове, те, под тъмния покрив на забравата, се разпиляха, силно плашени и смущавани от призраци,
[4] защото и най-скритото място, което ги затваряше, не ги избавяше от страха, но страшни звукове около им ги докарваха в смущение, явяваха се и свирепи чудовища с грозни лица.
[5] И никаква сила огнена не можеше да озари, нито светлият блясък на звездите не беше в сила да осветли тая мрачна нощ.
[6] Явяваха им се, тъй от само себе си, запалени клади, пълни с ужас, и те от страх пред невидимото – от призрака, си представяха видимото още по-грозно.
[7] Паднаха лъготните на вълшебното изкуство, и хвалбите с мъдрост се изложиха на присмех,
[8] защото, които се бяха обещали да прогонят от страдната душа ужасите и страховете, сами страдаха от позорна страхливост.
[9] И макар уж да се не плашеха от никакви страхове, но, преследвани от вилнението на отровните зверове и свистенето на влечугите, те чезнеха от страх, като се бояха да погледнат дори въздуха, от който никъде не може да се избяга,
[10] защото осъжданото по собствено свидетелство нечестие бива страхливо и, гонено от съвестта, винаги измисля ужаси.
[11] Страх не е нищо друго, освен лишение от помощ, която би дал разсъдъкът.
[12] Колкото по-малка е вътрешната надежда, толкова по-голяма се представя неизвестната причина, която произвежда мъката.
[13] И те в тая наистина непоносима и от дълбините на неизтърпимия ад излязла нощ, готвейки се да заспят обикновен сън,
[14] ту бивали тревожени от страшни призраци, ту разслабвани от душевно униние, понеже ги нападал внезапен и неочакван страх.
[15] И тъй, де който бил тогава застигнат, ставал пленник и бил затварян в тая без окови тъмница.
[16] Бил той земеделец, или пастир, или работещ в пустинята, всякой, щом бивал застигнат, подлагал се на тая неизбежна съдба,
[17] защото всички бяха свързани с едни неотключни окови на тъмата. Вятър ли фучи, или сред гъсти клони сладкогласна птичка пее, вода ли тече силно и бързо, или камъни се въргалят с голям трясък,
[18] скокливи животни ли тичат, та се не виждат, или най-свирепи зверове рикат, или пък се раздава ехо от планински дълбини, – всичко това ги ужасяваше и омаломощаваше.
[19] Защото цял свят беше осветляван с ясна светлина и си гледаше без пречка работите;
[20] а само над тях беше простряна тежка нощ, образът на тъмата, която някога ще ги обгърне; ала сами за себе си те бяха по-дотегливи и от тъмата.