[1] След три години дойде слух до Иуда и до ония, що бяха с него, че Димитрий, Селевков син, доплувал до Триполското пристанище със силна войска, сухопътна и морска,
[2] и, като превзел страната, убил Антиоха и настойника му Лисия.
[3] А някой си Алким, който по-преди бил първосвещеник, но който през смутните времена доброволно се осквернил, като размислил, че за него няма никак спасение и достъп до свещения жертвеник,
[4] в сто петдесет и първата година дойде при цар Димитрия, донесе му златен венец и палма, а още и маслинени клончета, които се смятаха за принадлежности на храма; в тоя ден Алким нищо не предприе.
[5] А щом улучи време, благоприятно за безумния му замисъл, когато бе повикан от Димитрия в събранието на съвета и попитан, в какво разположение и настроение се намират иудеите, той отговори на това:
[6] „тъй наречените иудеи асидеи, чийто вожд е Иуда Макавей, поддържат война и дигат бунтове, като не дават на царството да достигне благосъстояние.
[7] Затова аз, лишен от честта на дедите ми, сиреч от свещеноначалство, дойдох сега тука,
[8] първо, защото искрено милея за това, що е царево, и второ, защото имам предвид моите съграждани; и наистина, от безразсъдъка на тия люде немалко страда целият наш народ.
[9] А ти, царю, след като узна за всичко това, погрижи се за страната и за угнетения наш род според достъпното за всички твое човеколюбие:
[10] докле има Иуда, не може да има мир“.
[11] Когато изказа това, другите съветници, които имаха неприязън към Иуда, още повече възбудиха Димитрия.
[12] Той веднага повика Никанора, под чиято ръка бяха слоновете, и, като го назначи за военачалник в Иудея, проводи го
[13] със заповед да погуби Иуда, да разпръсне съучастниците му, а пък Алкима да постави за първосвещеник на великия храм.
[14] Тогава езичниците, които бяха побягнали из Иудея от Иуда, на тълпи се събираха при Никанора, гледайки на злочестията и неволите иудейски като на свое благоденствие.
[15] А иудеите, като чуха за Никаноровия поход и за присъединяването към него на езичниците, посипаха си с пръст главите и се молеха Ономува, Който е определил довека Своя народ и винаги явно защищавал Своя дял.
[16] По заповед на своя вожд те бързо се дигнаха оттам и се срещнаха с тях при село Десау.
[17] Симон, брат Иудин, излезе на бои с Никанора, но скоро, поради внезапно нападение от неприятелите, претърпя леко поражение.
[18] Впрочем Никанор, като чу колко храбри и колко смели в битките за отечеството са ония, които бяха с Иуда, побоя се да реши делото чрез кръвопролитие;
[19] затова той прати Посидония, Теодота и Мататия да сключат с иудеите мир.
[20] След дълго разсъждение върху това и, след като вождът съобщи за това на народа, всички проявиха единодушие и се съгласиха за спогодба.
[21] Те определиха ден, в който трябваше да се съберат насаме; и, когато денят дойде, поставиха за всекиго особено седалище.
[22] А Иуда постави на сгодни места въоръжени люде да бъдат готови, да не би от страна на неприятелите внезапно да последва някакво злодейство. Съвещанието стана мирно.
[23] Никанор престоя в Иерусалим няколко време, без да стори нещо лошо, и разпусна събрания народ.
[24] Той постоянно имаше Иуда със себе си и беше душевно разположен към тоя мъж:
[25] убеди го да се ожени, за да има деца. Иуда се ожени, успокои се и се наслаждаваше на живота.
[26] Алким пък, като гледаше взаимното им разположение и сключения помежду им съюз, окопити се, отиде при Димитрия и каза, че Никанор има враждебни към царството намерения, защото назначил Иуда, зломишленик на царството, за свой приемник.
[27] Царят, разгневен и раздразнен от клеветите на тоя злодей, писа на Никанора, че е твърде недоволен от такъв договор, и поръча да изпратят веднага Макавея окован в Антиохия.
[28] Като узна това Никанор, смути се; той беше огорчен, задето трябваше да отблъсне установения съюз с един човек, който не беше сторил нищо несправедливо.
[29] Но понеже не биваше да се противи на царя, той дебнеше удобен случай да изпълни това с хитрост.
[30] А Макавей, като забеляза, че Никанор почна да се отнася с него по-строго и в обикновените срещи стана по-груб, и като заключи, че не от добро иде тая грубост, събра немалък брой от намиращите се при него и се скри от Никанора.
[31] Когато последният узна, че Иуда изкусно го надхитрил, отиде във великия и свет храм, когато свещениците принасяха установените жертви, и заповяда да му предадат тоя мъж.
[32] А когато те с клетва твърдяха, че не знаят, де се намира оня, когото търси,
[33] той протегна дясна ръка към храма, закле се и каза: „ако не ми дадете Иуда вързан, тоя храм Божий ще сравня със земята, ще разоря жертвеника и ще въздигна тука славен храм на Диониса“.
[34] Каза това и си отиде. А свещениците, простирайки ръце към небето, молеха всякогашния Защитник на нашия народ и думаха:
[35] „Ти, Господи, Който от нищо нямаш нужда, си благоволил тоя храм да бъде място за Твое обитаване помежду ни.
[36] И сега, Светий Господи на всяка светиня, запази навеки неосквернен тоя недавна очистен дом и затвори неправедните уста“.
[37] На Никанора посочиха някого си Разиса от иерусалимските старейшини като приятел на гражданите, който имаше твърде добра слава и за своето доброжелателство биде наречен баща на иудеите;
[38] в предишните смутни времена той беше откъм страната на иудейството и от все сърце даваше за иудейството и тяло и душа.
[39] Никанор, като желаеше да покаже, каква омраза питае против иудеите, прати повече от петстотин войници да го хванат,
[40] понеже мислеше, че, като го залови, ще им причини нещастие.
[41] А когато тълпата щеше да превземе кулата и насиляше дворните врата, когато вече бе заповядано да донесат огън, за да запалят вратата, той, намирайки се в неизбежна опасност да бъде хванат, се прободе с меч,
[42] като предпочиташе доблестно да умре, нежели да падне в ръце на беззаконници и недостойно да обезчести благородството си.
[43] Но, понеже ударът от бързина излезе несполучлив, а тълпите вече се вмъкваха във вратата, той се затече смело на стената и храбро се хвърли от нея върху тълпата народ.
[44] А когато стоещите бързо се отместиха, и остана празно пространство, той падна помежду им в средата.
[45] Дишайки още и пламнал от негодуване, без да гледа кръвта, която се лееше като ручей, и тежките рани, той стана и, като потърча през тълпата народ, спря се на една стръмна скала.
[46] Когато вече съвсем му изтичаше кръвта, той си изтръгна вътрешностите, сграбчи ги с две ръце и ги хвърли в тълпата, молейки Господаря на живота и духа пак да му даде живот и дишане; така свърши той живота си.