[1] Думи на Еклисиаста, син Давидов, цар иерусалимски.
[2] Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите – всичко е суета!
[3] Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди под слънцето?
[4] Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека.
[5] Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява.
[6] Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения.
[7] Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак.
[8] За всяка работа се иска труд; човек не може всичко да изкаже; око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.
[9] Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето.
[10] Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.
[11] Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле.
[12] Аз, Еклисиаст, бях цар над Израиля в Иерусалим;
[13] и насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него.
[14] Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето – всичко е суета и гонене на вятър.
[15] Кривото не може да стане право, и това, що го няма, не може да се брои.
[16] Думах в сърце си тъй: ето, аз се въздигнах и придобих мъдрост повече от всички, които бяха преди мене над Иерусалим, и сърцето ми видя много мъдрост и знание.
[17] И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонене на вятър;
[18] защото, голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга.