[1] Филопатор, като се научи от дошлите при него, че Антиох отнел владените от него местности, даде заповед на всичките си войски, пеши и конници, и, като взе със себе си сестра си Арсиноя, тръгна за страна Рафия, дето бяха разположени на стан войските на Антиоха.
[2] Тогава някой си Теодот, като реши да изпълни един свой замисъл, взе със себе си най-добре въоръжените люде, които му беше поверил Птоломей, и нощем се вмъкна в шатрата на Птоломея, за да го убие насаме и с това да предотврати войната;
[3] но го излъга Доситей, син Дримилов, родом иудеин, който отпосле бе изменил на закона и отстъпил от отеческата вяра: той постави в шатрата един незначителен човек, комуто се и падна да приеме назначената за Птоломея смърт.
[4] А когато се завърза упорна битка и Антиох надделяваше, Арсиноя с разпусната коса, с плач и сълзи ходеше по войската, убеждавайки настойчиво да се бият по-храбро за себе си, за децата и жените, като обещаваше, че, ако победят, ще даде всекиму по две мини злато.
[5] И тъй се случи, че неприятелите бяха разбити в ръчен бой и много от тях бяха пленени.
[6] Като постигна целта си, Филопатор намисли да премине през ближните градове, за да ги ободри.
[7] След като изпълни това и раздаде на калищата дарове, той одушеви с мъжество подвластните нему.
[8] Когато след това иудеите пратиха при него пратеници от съвета и старейшините да го поздравят, да му поднесат дарове и да изявят радост за станалото, той пожела да иде при тях, колкото се може поскоро.
[9] А като стигна в Иерусалим, принесе жертва на великия Бог, въздаде благодарност и извърши друго, каквото приличаше за свещеното място;
[10] и когато влезе там, беше слисан от величието и благолепието, и, чудейки се на хубаво украсения храм, пожела да влезе в светилището.
[11] Казаха му, че това не бива да прави, защото и от техния народ никому не е позволено да влиза там, дори и на свещениците, а само на първосвещеника, който стои над всички, и то веднъж в годината; ала той не искаше никак да слуша.
[12] Прочетоха му закона, но и тогава той не се остави от намерението си, думайки, че трябва да влезе: нека те бъдат лишени от тая чест, ала не аз. И питаше, защо, когато влизал в храма, никой от присъствуващите му не възбранил?
[13] И когато един непредпазлив каза, че не са постъпили добре, той отговори: щом това е допуснато по каквато и да е причина, аз по всякакъв начин ще вляза, все едно – искат ли те, или не искат.
[14] Тогава свещениците в свещени одежди паднаха ничком и се молеха на великия Бог да им помогне в тая неволя и да спре устрема на тогова, който насилствено се втурва; храмът се изпълни с писък и сълзи, а останалите в града се стекоха смутени, предполагайки, че се е случило нещо необикновено.
[15] И затворените в стаите си девици излизаха с майките си, и, като си посипваха главите с пепел и прах, пълнеха стъгдите с плачове и ридания.
[16] А други в цял накит, оставили приготвения за среща брачен чертог и подобаваща свенливост, без ред тичаха по града.
[17] А майки и кърмачки, оставяйки тук-там новородени деца, едни – у дома си, други – по улиците, устремно се стичаха в пресветия храм.
[18] И разнообразна беше молитвата на събралите се поради това светотатствено покушение.
[19] Заедно с това някои от гражданите взеха смелост да не допускат да изпълни намерението си тоя, който настояваше да се вмъкне. Те взеха да викат, че трябва да грабнат оръжие и храбро да умрат за отеческия закон, и произведоха в храма голям смут;
[20] но, бидейки с мъка задържани от старейшините и свещениците, те си останаха в същото молитвено положение.
[21] Народът, както и преди, продължаваше да се моли. Дори старейшините, които бяха с царя, много пъти се опитваха да отвлекат гордия му ум от стореното намерение.
[22] Но той, изпълнен с дързост, отблъсна всичко и вече правеше крачка напред, за да извърши докрай казаното по-преди.
[23] Като видяха това и ония, що бяха с него, наченаха заедно с нашите да призовават Вседържителя, за да помогне в тая нужда и да не допусне такава беззаконна и надменна постъпка.
[24] От общия напрегнат и болезнен народен вик се дигаше неизказан шум.
[25] И сякаш, не само людете, но и самите стени и целите основи издаваха вик, като да умираха вече поради осквернението на свещеното място.